СТРАХЪТ ДА ПОЗНАЕШ СЕБЕ СИ

Само да не се опозная!

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъ­де. В душите на тези хора никога нищо не се е случило и никога нищо не се е променило. Бихме могли да пред­ставим съществуването им така:

1+1+1+1+1+1+... = 0

Тоест те се придвижват по улиците на живота, вървят напред с нищо в себе си, за да стигнат доникъде. Могат само да се задушават в своята тъмница. Понякога тъкмо това ги подтиква да потърсят изхода и да възвърнат сво­бодата си. Тогава се появява още един „център", който може би ще започне да излъчва информация сред близ­ките си, в службата, на улицата, в метрото... Да, поняко­га подобни неща се случват.

(3+9) :2-6

или

"Аз съм един средностатистически човек..."

Повечето хора са на мнение, че „златната среда", „сред­ното ниво", съвършеното равновесие са идеалът, към който трябва да се стремим, че падините и върховете са

I

еднакво нежелателни. Те заклеймяват като „странни" страстите, острите умове, артистичните темпераменти и всичко, което стърчи над прехваленото „добро средно ниво" (защо пък „добро"?). Д това означава също, че в училищата, в социалните групи и в обществото, където цари понятието „средно", всичко над „средното" е окаст-рено, притиснато, задушено, приравнено към общоприе­тото.

От друга страна, мнозина се оплакват, че са само „сред­ностатистически индивиди". Без да са проверили до­статъчно истината на твърденията си, тези хора предва­рително се отказват от възможен за тях начин на живот, за който се смятат недостойни и който поради това им се струва недостъпен.

Вярно е, че в наше време гъмжи от общоприети и изтъркани изрази: средна класа, средно интелигентен, средни възможности, среден ръст, средно голям нос, сре­ден коефициент на интелигентност и т. н.

На първо място очевидно е, че понятието за средно се мени в зависимост от определящите го критерии и цен­ности. Ако средното аритметично на 3 и 9 е 6, това на 4000 и 5000 е 4500. Средната оценка в Принстънския уни­верситет няма нищо общо с тази в кварталната гимна­зия. И тъй нататък.

Грешката...

Излиза, че съществуването на „средностатистически" човек е доста относително, както и това на „средното" мнение в дадена група или сред част от населението. Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно мне­ние, въз основа на което се вземе някакво решение, ос­таналата осминка е длъжна да се подчини, докато може би тъкмо тя би била способна да промени нещата из основи.

Често пъти понятието „средно" унищожава усещане­то за свобода. В дадена група индивидите, недостигнали „средното ниво", биват принуждавани да се стремят към него - нещо, на което може би са неспособни. Докато задминалите го са длъжни да се върнат назад и да се при­способят към новия си статус.

Тези адаптации, извършвани, за да се избегне чувство­то за вина, за непълноценност, за отхвърляне, се запла­щат много скъпо: при едните с маргиналност, при други­те с неврози.

Впрочем човекът, смятан за „среден" (или който сам се определя така), е такъв само при определени обсто­ятелства (афективни или социални). Всъщност той предварително се обявява за победен, вместо да потър­си други жизнени критерии, които биха му помогнали да се изяви като много способен, дори блестящ. Всичко опира до това да не се поддаваме на днешната дема­гогска тенденция към уравновиловка и да не отхвърля­ме като нежелани тези, които разчупват общоприети­те норми.

Прословутото „добро" средно ниво се оказва „лошо" със сивотата и с конформизма си.

Защото каквито и качества да притежаваме, ние не­изменно оставаме под нивото на собствените ни възмож­ни постижения и на собствената ни свобода.

Един поучителен пример...

Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно" ниво с модулираната вълна на радио­предавателите.

Както е известно, високочестотната, „носеща" вълна е „модулирана" от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската често­та да се нагоди към високата, става точно обратното. Ви-

соката честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.

Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принуде­ни да се приспособят към наложените средни честоти?

„В нормата сте!"

Нормата е абстрактно понятие, променящо се в зависи­мост от епохата, групата, общността, обществото. Тя най-често се налага в затворен кръг от хора. Повечето обще­ства, институции, предприятия притежават и създават

свои норми. Така са се появили норми социални, поли­тически, религиозни, афективни, поведенчески; норми, които ни нареждат как да се обличаме, как да се изразя­ваме, дори как да мислим.

Обикновено тъкмо нормите разрешават или забраня­ват дадено поведение. Тази тирания се проявява по ня­колко начина.

Първи начин: самите индивиди се самоопределят спо­ред нормите и се сливат напълно с тях във всички обла­сти (да си спомним например за принадлежността към даден „клуб", където се налагат - и на всичкото отгоре се спазват - правила за изразяване, обличане, държане). Що се отнася до тези, които са „извън нормата" (под или над нея), по какво да ги „разпознаем" и как самите те да се определят?

Втори начин: нормата налага, диктува да се следва такъв начин на действие и на мислене, какъвто очакват другите. В този смисъл понятието носи особено отрица­телен заряд. То ограничава или направо отхвърля „аут­сайдера" така, както организмът отхвърля „чуждото тяло" (тук можем да посочим като пример многоброй­ните тесногръди и „благоприлични" семейства, които прогонват вътрешно освободените хора, дори най-близ­ките си, в името на „кастата", на парите и т. н.)

Трети начин: нормата отхвърля индивидуалното твор­чество (например изкуството), освен ако не се вмества в „рамките" (самоограничаваща се дума) на дадена дей­ност, като например индивидуалната работа по подобря­ване или разширяване на някакво предприятие, водеща евентуално до създаването на нови норми.

Четвърти начин: нормата се свежда до „средното" ниво и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща ат­мосфера на примирение и бавна смърт живее онзи, чия­то афективност или интелект не се вписват в усреднена-та норма и който във всеки миг е изложен на риска да

бъде „наказан". До такова плачевно състояние на неща­та се стига винаги когато се слеят норма и посредстве­ност.

Всяка идея, всяко мнение, наложени по какъвто и да е начин - чрез информация, чрез догма, чрез интегризъм (виж по-нататък), унищожават и правят на пух и прах всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитив­но, творческо и истинско у индивида.

Как да се противопоставим? Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят", за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите" на ума и на духа, често обре­чени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е свое­образно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ ин­телект. В противен случай...

Но би било жалко светът да се управлява от „средно­статистически" индивиди вместо от носители на свобод­ни идеи, за които нормите са загубили първоначалния си смисъл. За щастие невинаги е така.

Впрочем самостоятелният и интелигентен човек спаз­ва някои норми не по задължение, а от уважение. Напри­мер съобразяването със светлините на светофара е задължително (а дали би имало светофари в общество, основано на интелигентността и чувството за колекти-визъм?), но то е и израз на уважение към собствения живот, към живота на другия и към пътното движение, в което всички участваме.

"Психология и вътрешна свобода" , Пиер Дако